Миомната болест е много разпространена и отдавна позната на специалистите, но въпреки технологичния напредък на медицината остава ненапълно изяснена като причини и роля в клиничните проблеми при жените. Водещо място сред пораженията на заболяването при жените във фертилна възраст е проблемното забременяване.
Съвременното разбиране е, че миомата е парадоксална болест – натрупването на научни изследвания не води до увеличение на солидните доказателства за клинично поведение и стратегии. Необходима е нова стратегия за лечение на миомите, при която да се стартира с консервативни средства и оперативната терапия да е последваща, а не първа стъпка. Това стана ясно от лекцията на д-р Румен Велев, изпълнителен директор на Втора САГБАЛ „Шейново“ – София, представена с подкрепата на „Гедеон Рихтер“ на Академията по пренатална медицина в Пловдив. В последните години миомите са водеща причина за хистеректомия (оперативно отстраняване на матката).
Безспорно ясно е, че индивидуалният подход в лечението е наложителен поради разноликия характер на протичане на заболяването и големия възрастов обхват на пациентките.
Миомите са доброкачествени мускулни тумори с произход миометриума на матката и са най-често срещаните човешки тумори. Засягат около 77% от жените, като в половината случаи миомите стават клинично видими след 45-годишна възраст, обяснява д-р Велев. Размерите на миомните възли варират от милиметри до 10-20 сантиметра, като често пациентката има повече от един възел. Миомите може да се развиват към кухината на матката (субмукозни), в мускулната стена на матката или от външната й страна.
Честотата на миомната болест варира според възрастовата група. При жените между 20 и 30 г. боледува всяка 5-та. В групата между 31 и 40 г. засегнатите са 40%, а при жените до 70 г. техният дял скача на 70%.
Симптомите също варират – от „невидими“ през „поносими“ до сериозно влияещи на качеството на живот. Около 40% от жените имат значими симптоми, сред които най-често обилна и болезнена менструация, ефект на притискането, репродуктивни проблеми, казва д-р Велев. Когато миомен възел с по-голям размер притиска пикочния мехур например, налице са чести позиви за уриниране и са възможни повтарящи се уринарни инфекции.
При всички случаи миомите са важен фактор за маточна дисфункция – менорагия, анемия, стерилитет, нарушение във функцията на тазовите органи.
Как се откриват миомите? При рутинен гинекологичен преглед, като златният стандарт в диагностиката е трансвагиналната ехография. Към метода хистеросонография се прибягва при съмнение за субмукозни миоми. В по-комплексни случаи или предоперативно се назначава магнитно-резонансна томография (по-известна като ЯМР).
Какво следва при диагностицирани миоми? В 25% от случаите само наблюдение – проследяване развитието на възлите с периодични прегледи.
Лекарствен подход се прилага при 18% от пациентките. Тук възможностите са симптоматично лечение на кръвотеченията и болката: орални контрацептиви, прогестагени, противовъзпалителни средства и др., както и етиологично лечение – хормонални средства за потискане производството на естроген, селективни модулатори на прогестероновите рецептори и др.
Към минимално-инвазивните (нехирургични) методи се числят емболизацията на маточните артерии и маточната аблация с дял от 12% в лечението.
При 22% от пациентките се налага хистеректомия. С най-голям дял са операциите за отстраняване на миомите при запазване на матката – миомектомия и хистероскопска миомектомия (миниинвазивен метод) – общо 28%.
Нов терапевтичен подход при жени с анемия представлява включване на лекарство с цел прекратяване на менструалния цикъл и корекция на анемичния синдром, обяснява д-р Велев. Следва диагностично уточняване на миомните възли и изработване на терапевтичен план в зависимост от състоянието, репродуктивните намерения на жената, съгласието й за оперативна интервенция.
Д-р Велев акцентира върху ползите от подхода Управление на пациентската кръв (PMB – Patient Blood Management) – систематичен, основан на доказателства подход за подобряване на резултатите за пациента с цел корекция на анемичния синдром чрез запазване на собствената кръв по безопасен за пациента начин.